Раздел „Приказки за животни“, проект „Нарисувани приказки“

БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ

Отишъл един старец с колата си за риба. Хвърлил няколко пъти мрежата, наловил много риба, натоварил я на колата и си тръгнал радостен към дома.
Видяла го една лисица, че кара риба в колата и намислила да му я открадне. Изтичала напред, легнала насред пътя и се направила на умряла.
Старецът карал колата, пухкал с луличката си и изведнъж що да види — насред пътя лежи лисица. Слязъл от колата, ритнал я веднъж-дваж, а тя не помръдвала. Взел я старецът, хвърлил я в колата върху рибата и си рекъл:
— Ето ти риба за децата, ето ти и кожух за бабата.
Когато продължил по пътя, лисицата се размърдала и започнала да изхвърля рибите от колата. Хвърляла, докато не останала нито една риба. После лисана се изхлузила тихичко, събрала рибките и ги отнесла в къщичката си. Накачила ги покрай огнището, за да се изсушат.
В това време старецът стигнал в къщи и още от вратата викнал на бабичката си:
— Бабо, скоро хвърли вехтия кожух, че ти нося нов от лисица.
Зарадвала се бабата, грабнала стария си кожух и го хвърлила в огнището. Когато изтичала навън и надникнала в колата, нам нямало нито риба, нито вехт, нито нов кожух.
Минало, що се минало, на гости на лисицата дошъл вълкът. Седнали край огнището и лисицата му казала:
— Куме, не поглеждай нагоре към комина, защото ще ти падне сажда в окото.
Отначало вълкът не поглеждал, но по едно време вдигнал очи нагоре и какво да види — целият комин бил накачен с риба. Попитал кумицата откъде е тази риба, а тя му отвърнала хитро:
— Налових си я в реката, куме! Хей там, под воденицата.
Тогава вълкът поискал да заведе и него, да си налови и той. Завела го лисицата край воденицата, вързала му един кош за опашката, пробили дупка в леда и вълкът пуснал коша във водата.
Лисицата почакала, докато вълчата опашка замръзнала добре в леда, изтичала при воденичаря и отдалече извикала:
— Воденичарко, воденичарко, край воденицата ти има вълк!
Изскочил воденичарят, грабнал една тояга и започнал да налага вълчо по гърбината. Удрял той, а вълкът се дърпал, докато си откъснал опашката.
В това време лисицата влязла във воденицата, излапала кашата на воденичаря, отъркаляла се в брашното и побягнала. Изтичала в гората, намерила вълка и отдалече започнала да охка, уж че я боляло, дето я набил воденичарят.
На другия ден двамата тръгнали пак да търсят нещо за ядене. Както си вървели по пътя, изведнъж лисицата се плеснала по челото и извикала:
— Ей, куме, нали съм си заплес, та забравих да ти кажа! Мене ме пратиха да те поканя на сватба, а пък аз, пуста да ми остане главата, не се сетих да ти кажа веднага. Да видиш, куме, какви агънца са ти опекли — пръстите да си оближеш!
— Че да идем, кумице, — облизал се вълкът, — и без това червата ми свирят от глад.
Вдигнали се двамата побратими и хайде, хайде, та чак в селото на сватба. Когато наближили, лисицата казала на вълка:
— Куме, ти чакай тук, а аз ще ида да викна сватбарите да те посрещнат.
Клекнал глупавият вълк под един храст, а лисицата изтичала в селото, мушнала се сред сватбарите и извикала:
— Ей, хора, вълк ви иде на сватбата! Бягайте и се спасявайте, че от три дни нищо не е ял.
Тогава сватбарите грабнали кой мотика, кой лопата, кой дърво и погнали вълка. Настигнали го накрай селото, че като го захванали — кой където сварил, там го отпрал по гърбината.
А в това време лисицата влязла в къщата. Намерила гърне с кисело мляко и залапала. Накрая гребнала с шепата, сипала малко мляко на главата си и побягнала към гората. Тичала, тичала, докато стигнала вълка, който едвам се влачел по пътя. Изгледал той лисицата с накървавени очи, а тя се хванала за главата и започнала да нарежда:
— Олеле, главица! Олеле, краченце!
Вълкът седнал на опашката си насред пътя, зяпнал кумицата и попитал:
— Какво ти е мари, Кума Лисо?
— Ох, ох, олеле, утрепаха ме! Ох, ох, ще умра!
И се търколила на земята. Търкаляла се, търкаляла се, после посочила главата си и рекла на вълка: — Я виж, Кумчо Вълчо, какъв бой ме биха сватбарите, че чак мозъка ми изтече!
— Е, ами щом е така, Кума Лисо, да взема да те понося малко?
— Ох, куме, ако направиш това, няма да ти забравя добрината. Поноси ме, спаси ме, че ако ме стигнат сватбарите, ще ме доутрепят.
Метнал я вълкът на гърба си и се заклатушкал към лисината къщурка. А лисана захванала да си приказва:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво си приказваш, кумице? — ослушал се по едно време вълкът.
— Бая си на главицата, куме, че ми се вие свят. Продължили напред, а след малко лисицата пак започнала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво си приказваш, кумице? — недочул вълкът.
— Бая си на краченцето.
Така вървели и си приказвали, докато стигнали до лисината къщурка. Тогава тя скочила от гърба на вълка и извикала:
— Болен здрав носи, глупако!
Спуснал се след нея вълкът, ала лисицата бързо се скрила в коренището на една върба. Вълкът започнал да бърка из корените, уловил я за крака и захванал да я дърпа навън.
— Корен теглиш, корен теглиш! — викнала лисицата.
Вълкът пуснал крака й, бръкнал още по-дълбоко, сграбчил един дебел корен и задърпал колкото сила има. Лисицата се развикала отвътре:
— Олеле, краченцето ми, олеле, краченцето ми!
Чул я вълкът и затеглил още по-силно. Теглил, докато коренът се откъснал, а вълкът се претърколил в дола и си изпотрошил кокалите.

 

КЛАН – НЕДОКЛАН

Имал дядо един козел чуден. Изпратил го с козарче на паша. То го пасло цял ден из гората. Докарва го по късна вечер. Дядо Козля отдалече пита:
— Как си, Козльо? Днес добре ли пасе?
— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.
Викнал дядо — изпъдил козаря.
На сутринта бабата изпратил да напасе, както трябва, Козля. Тя го пасла в трева до колене. Поила го на извора бистри. На вечерта дядо го запитал:
— Как си, Козльо? Как похапна днеска?
— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.Виква дядо — ще набие баба.
На сутринта сам подкарал Козля. Напасал го с тревица зелена. Напоил го с водица студена. Докарал го вечерта и рекъл:
— Е, днес, Козльо, харно се напасе!
— На бял камък трева пасох, на сух пясък вода пих.
— Тъй ли! Чакай аз да те науча! — извикал дядо и ножчето грабнал. — Гледай, бабо, как ще го заколя!
Търкал, търкал — ножчето не реже. Затекъл се дядо да го точи. Скокнал Козльо, хукнал, та в гората. Намъкнал се в Заюва колибка.
Дошъл Заю, дочул глас отвътре: — Клан, клан, недоклан! Зъбите ми като тесли, рогата ми като игли. Дето стисна, месо късам! Дето бодна, кръв проливам!
Хукнал Заю презглава да бяга. Бягал, бягал, спрял се, па заплакал. Насреща му Кумчо Вълчо иде.
— Защо плачеш, Зайче дългоушче?
— Звяр се вмъкна в моята колибка.
— Тръгвай с мене, аз ще го изгоня!
Доближили Зайковата дупка. А отвътре страшен звяр завряскал:
— Клан, клан, недоклан! Зъбите ми като тесли, рогата ми като игли. Дето стисна, месо късам! Дето бодна, кръв проливам!
— Бре, що е туй! Бягай да бягаме! — викнал Вълчо и дим да го няма!
Иде Меца, Зая Бая пита:
— Защо плачеш, Зайче бързокраче?
— Звяр се вмъкнал в моята колибка.
— Хайде с мене, аз ще го изпъдя!
Но щом чула гласа гръмовити, Мецана си плюла на петите. Оставила заека да плаче. Бръмбазъкът минал и запитал:
— Защо плачеш, Зайче подскоканче?
— Остави се! Лошо си изпатих! Звяр се вмъкнал в моята колибка.
— Недей плака, аз ще го изпъдя!
— Бре, Бръмбарко, за смях недей става! Звяр е това, не проста мушица! Меса къса и кърви пролива! Той уплаши Вълча и Мецана! От тебе ли сега ще се стресне?
— Ти не гледай Вълча и Мецана. Те си имат месце и кръвчица. Затуй бягат и затуй се плашат.
И не чакал, впуснал се Бръмбарко. Промъкнал се в Зайкова дупка. Бръм-бръм — щипнал Козля по краката. Бръм-бръм — полазил му по главата. Бръм-бръм — забръмчал му под брадата.
Вреснал Козльо, префучал край Зая и избягал далече в гората.

 

КОСЕ БОСЕ И ЛИСИЦАТА

Едно косенце си направило гнездо на едно дърво в гората да си снася яйчица. Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата.
— Косе Босе, дай ми яйчице!
И то ще й даде яйчице. Тя иде утре пак:
— Косе Босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха на гости мама и тате.
Тъй й давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То й рекло:
— Нямам вече, лъжи-лиске! Само едничко ми е останало!
— Е, като нямаш, ще изям тебе! — рекла лисицата.
То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.
На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:
— Защо плачеш, Косе?
Пък то рекло:
— Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!
Пък те му рекли:
— Я недей плака, Косе! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: „Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отвори и вземи нея“.
Лисицата, като дошла, рекла:
— Косе Босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!
Косето й казало:
— Нямам мари, лиске, нямам вече!
— Е, като нямаш, косе, ще те изям!
— Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!
Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:
— Де я, де я нея?
— Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!
Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.
Тогава тя, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:
— Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?
— Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! — рекли краката й.
— Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?
— Ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!“ Ей тъй думахме!
— Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?
— И ний тъй думахме: „Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!“
— Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?
Пък тя, опашката, рекла:
— Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!
— Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! — рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изял. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.

 

ДЯДОВАТА РЪКАВИЧКА

Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
Малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.
Ей го мокър и подплашен
тича Зайо от горица.
Спира го на пътя прашен
дядовата ръкавица.
— Кой на топло там се гуши? —
пита Зайо дългоуши…
— Аз съм мъничка Гризана.
Кой си ти, та страх ме хвана?
— аз съм Зайо Средногорски,
крия се от думи хорски —
каза Зайо боязливо
и попита предпазливо:
— В тая топла ръкавица
мир дали ще да намери
мойта, плахата душица?
— Влез, самичка ми е скучно! —
рече Гризла благозвучно.
Подир малко иде Лиса.
(То без нея що ли бива?)
Насред пътя се курдиса
и лукаво се подсмива.
— Кой е в тая ръкавичка? —
пита хитрата кумичка.
— Мишка мъничка гризлива
тук на топло си почива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои!
— Аз съм златната лисица
и желая да се стопля
в вашта чудна ръкавица.
— Влез, макар че сме мнозина,
но нали ни си роднина!
Тръгна Вълчо от гората
по работа към селата.
Спира той на пътя прашен —
гладен, настървен и страшен.
Ръкавичката съглежда,
да подуши се навежда,
но усеща я, че шава
и запитва той тогава:
— Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
— Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
— Аз съм Вълчо от Балкана,
гост желая да ви стана…
— Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Подир малко всички сещат
цяла земя разлюляна —
иде рошава Мецана,
в ръкавицата надникна
и юнашки се провикна:
— Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
— Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица,
Кумчо-вълчо от балкана,
гост на нашата покана.
Ами ваша милост кой е
и за що ни безпокои?
— Аз съм рошава Мецана,
гост желая да ви стана.
— Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Събрали се те другарски,
разположили се царски
и ръкавичката на друма
и отворили си дума…
Скоро дядо от Златица
се завърна да потърси
свойта топла ръкавица.
Зер, ако я намери,
баба с кремък ще я дере…
И вървейки, и кашлейки,
насред пътя той се спира
и душата му примира,
сърце му се разтреперва —
гледа, гледа и не верва:
ръкавичката му шава,
миша глава се подава
и опашка от лисица,
и парченце от ушенце,
едно късче кожух мечи,
светят остри зъби нечии…
— Какво мислиш бре, човече! —
дядо сам на себе рече
и ръкави си възпрете,
и с тоягата удари,
и повтори и потрети…
Вечерта дома го срещна
неговата баба стара:
дядо лов с колата кара
и засмян дори до уши,
той лулата важно пуши…

 

ЮНАЧНОТО ПЕТЛЕ

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето – да мине по-бързо, и го подканил:
– Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
– Царската колесница минава! – рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете профучали край него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, които препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
– Какво ли намериха на моста? – проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцукало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
– Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:
– Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петльо Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
– Абе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
– Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
– Ще ми изядеш опашката! – отвърнало петлето. – Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
– Абе, ти – кипнало петлето – няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Петково магаре.
– Кукуригууу! – изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
– Кой смее да нарушава царския ми сън? – грозно изревал той.
– Аз! – отвърнало петлето.
– Какво искаш?
– Подковата.
– Не я давам! Тя ми е късмет! – отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
– Докога смяташ да кукуригаш? – попитал царят.
– Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
– Тъй ли? – заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлебовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жаравата станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло:
Водолей, водолей,
всичката вода излей,
въглените угаси
и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
– Пак ли? – скокнал царят. – Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало
Лъвчо, лъвчо, мил и драг,
покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе на глава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
– На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.