ЛЪЖЛИВОТО ОВЧАРЧЕ
Имало едно време едно овчарче. То си пасяло овчиците на хълма но му било много скучно. За да се разнообрази то поело дълбоко дъх и започнало да вика:
– Вълк, вълк, вълк нападна овцете!
Селяните се затичали към хълма за да помогнат на момчето да изгони вълка. Когато обаче пристигнали на върха на хълма, те не видели вълк. Овчарчето се изсмяло подигравателно в ядосаните им лица.
– Недей да викаш вълк, овчарче, когато няма вълк! – казали селяните и мърморейки слезли надолу по склона.
Малко по-късно, овчарчето отново извикало силно:
– Вълк, вълк, вълк нападна овцете!
Момчето наблюдавало присмехулно как селяните пак тичат нагоре по хълма да му помогнат да изгони вълка.
Когато селяните отново не видяли вълк, те казали строго на овчарчето:
– Запази своя зов за опасност за тогава, когато наистина има опасност! – Недей да викаш вълк, когато няма вълк!
Момчето се усмихвало и гледало селяните как слизат по хълма мърморейки.
Малко по-късно овчарчето видяло истински вълк да се промъква към стадото. То скочило на крака и започнало да вика с пълен глас:
– Вълк! вълк!
Селяните обаче помислили, че овчарчето пак ги лъже и не се качили на хълма да изгонят вълка.
След залез слънце всички се чудили защо овчарчето не се е върнало със стадото в селото. Селяните се качили на хълма и намерили момчето да ридае.
– Наистина вълк нападна стадото и го разпръсна! Аз виках вълк, вълк. Защо не дойдохте?
Един старец се опитал да успокои момчето докато слизали по хълма.
– Утре ще ти помогнем да намериш изгубените овце – казал той и сложил ръка на рамото му. – Никой не вярва на лъжец … дори когато той казва истината.
НА ЛЪЖАТА КРАКАТА СА КЪСИ
Един старец на име Делю имал трима синове. Те били яки мъже, хубавичко си похапвали, но работа не пипали никаква. Излежавали се под дебелите сенки и очите им били все в самуните. Всяка сутрин, като тръгвал на нивата, дядо Делю им оставял по един самун и казвал:
— Яжте, момчета, додето съм жив!
Но когато старецът хвърлил топа, тримата братя объркали конците.
— Ами сега накъде? — рекъл най-големият.
— Хайде пък да идем на нивата! — обмълвил се най-малкият.
— Коя нива? — попитал средният.
— А че оная, дето я работеше баща ни.
— Какво ще правим там?
— Ще яизорем, ще посеем жито и ще чакаме да узрее.
— Сетне? — нетърпеливо го пресякъл най-големият.
— Ще пожънем нивата, ще вържем житото на снопи, ще го овър-шеем, ще откараме зърното на воденица, ще го смелим на брашно, а от брашното ще умесиме ей такива големи самуни.
— Ех, кутре недорасло — поклатил глава най-големият, — додето стигнем до самуните, ще изпукаме от глад.
— Ами как ще си изкарваме прехраната? — попитал най-малкият.
— С хитрина, момчето ми. Ние сме три умни глави, а светът е пълен с глупци. Тогова ще излъжем, оногова ще метнем, додето напълним коремите.
— А на другия ден?
— На другия ден ще намерим други глупци.
Напуснали дядовите Делюви синове бащината си къща, зарязали хлебородната нива и потеглили на път. Цял ден вървели и замръкнали в едно село. Почукали на първата вратня. Излязъл стопанинът.
— Какво търсите? — попитал той.
— Ние сме хора пътници. Приемаш ли ни да пренощуваме в твоя дом? — рекъл най-големият.
— Влезте! — поканил ги стопанинът. — Моят дом е тесничък, но за вас ще намеря място, само че вечеря нямаме и не зная с какво да ви нагостя.
— Ние не сме от ония, дето много придирят — обадил се средният, брат, — по едно печено яйце ни стига.
Домакинята изпекла на бърза ръка три яйца и търколила пред гостите една погача. Братята обелили яйцата, налапали ги на един залък, облизали се и захванали да се озъртат.
— Какво има? — попитал ги домакинът.
— Много ти са дребни яйцата! — рекъл най-големият.
— Дребни са, защото ги снасят кокошки, а не биволи. А вашите?
— Нашите са като дини. Петима души не могат да изядат едно яйце — излъгал средният.
— А кокошките колчави са? — слисала се домакинята.
— Те са като крави.
— Свят широк — кокошки всякакви! — поклатил глава домакинът, като разбрал с какви хора има работа, и подканил жена си да постели на гостите, защото са уморени от път.
— Че сме уморени, уморени сме — казал вторият брат, — но как ще заспим гладни? Да бяхте ни изпекли по една наденица.
— Ех, да имаше наденици, и ние щяхме да похапнем! — въздъхнала домакинята и се заловила да постила чергата.
— Чудно нещо, у нас селяните заплитат плетищата си с наденици наместо с пръти — пак излъгал средният.
— Аз като станах отзарана — донадил най-малкият — и погледнах през прозореца, видях, едно куче яде и ръмжи — половината плет на градината беше излапало през нощта. Ако щеш, вярвай!
— Как да не вярвам — усмихнал се под мустак домакинът, — хайде сега лека ви нощ!
На заранта братята се дигнали рано и се измъкнали, без да се простят с домакина.
— Тука няма хляб за нас! — рекли те и ударили по нивите. Вървели, що вървели, наближили до един орач, който орял нивата си с два вола.
— Искате ли да му откраднем единия вол? — рекъл най-големият.
— Как? — попитал най-малкият.
— Много лесно. Аз ще се потуля в оная ливада и ще почна да викам: „Чудооо! Чудооо!“ Орачът, като ме чуе, ще остави воловете си и ще дойде при мене да разбере какво е чудото, а в туй време вие вземете по-хубавия му вол и го отмъкнете в оня дълбок дол!
Подир малко гласът на най-големия брат се понесъл над ливадата:
— Чудооо! Чудооо!
Орачът спрял ралото, оставил воловете си и закрачил към ливадата.
— А бе, брате — попитал смаяният човек, — какво си се развикал и на що се чудиш?
— На тебе! — отвърнал най-големият брат.
— Че кое ми е чудното?
— Дето ореш само с един вол!
— Как тъй с един? Аз си ора с два вола!
— Не са два, ами един. Откак съм захванал да викам, ти ореш само с един вол. Иди да видиш, ако не вярваш!
Додето най-големият брат и орачът се разправяли, другите двама отмъкнали единия вол.
Тръгнал орачът към нивата си, а най-големият брат се смъкнал в дълбокия дол. На едно потулено място лъжците заклали вола и го одрали. Най-големият поръчал на най-малкия:
— Ти ще изпечеш вола, а ние с батя ти ще идем да намерим хляб и вино. Като се върнем, ще си направим богато угощение.
И двамата се упътили към близкия град. Средният се отбил в една хлебарница, където вадели хляб за войниците.
— Аз съм — рекъл — новият доставчик на войниците. Старият доставчик ме проводи да прибера хлябовете.
— Вземай ги! — отвърнал хлебарят. — Онзи чувал, пълният, е за войниците. Дигай го, защото ми пречи.
Лъжецът грабясал чувала и го отнесъл към дола. В туй време най-големият купил на пазара една стомна, която събирала десет оки, напълнил я до половината с вода и се вмъкнал в първата механа.
— Имаш ли хубаво винце? — попитал той механджията.
— Виното ми е незнайно — отвърнал оня.
— Налей ми, като е тъй, пет оки. Механджията отмерил пет оки и рекъл:
— Плащай!
— Сега не мога — заусуквал се най-големият брат, — но на връщане ще ти платя. Аз съм търговец. Нямаш ли ми доверие?
— Никакво доверие! — извикал механджията. — Щом нямаш пари, връщай виното!
— Да ти го върна — съгласил се лъжецът. И отлял половината от разводненото вино.
Сетне отишъл в други механи. Повторил същата история. Наливал и отливал, додето водата в стомната се превърнала на искрящо вино, и се върнал при братята си. Цяла неделя дядовите Делюви синове прекарали в дола, додето най-сетне изяли вола.
— Сега пък ми се прияде кокошчица! — прозял се най-големият и пак се обърнал към най-малкия: — Ти — рекъл — наклади огъня, батю ти ще иде за вино, а пък аз ще намина към пазара за кокошчици.
Най-малкият се заловил да събира сухи дърва, а двамата по-големи се упътили пак за града. Средният се отбил в една механа със стомната, а най-големият отишъл на пазара. Озърнал се и видял един селянин, който носел пет кокошки, вързани за краката.
— Тези кокошки са тъкмо за дядо владика! — рекъл най-големият. — Тръгвай подире ми!
— Къде? — попитал селянинът.
— В митрополията. Там дядо владика ще ти ги плати.
— Ти какъв си му на владиката? — попитал продавачът.
— Прислужник — отвърнал лъжецът.
Стигнали до митрополията. Пред вратата лъжецът рекъл на селянина:
— Почакай малко, додето кажа на — дядо владика, че си донесъл кокошките.
И влязъл вътре. Почукал на владишката врата.
— Какво има? — показала се една брадата глава.
— Дядо владико, довел съм ти един голям грешник да се изповяда. Може ли да влезе?
— Може! — отвърнал владиката.
Лъжецът изскочил навън и бутнал селянина:
— Влизай вътре — рекъл, — владиката да ти брои парите, а кокошките дай на мене, да ги заколя, защото на обед ще ни дойдат гости деветима попове.
Селянинът подал кокошките и тихо пристъпил към владишката стая. Почукал и влязъл.
Владиката го измерил строго с очи и попитал:
— Колко са?
— Пет — отвърнал селянинът.
— Само пет ли? Малко ми се виждат.
— Малко, дядо владико, но са големи и струват скъпичко.
— Не е хубаво да правиш големи грехове — почнал да нарежда владиката, но селянинът го пресякъл:
— За какви грехове ми опяваш, аз ти приказвам за кокошките.
Додето двамата се разберат — оня с кокошките офейкал. В дълбокия дол лесугерите изяли кокошките, изпили виното, но им се видяло малко, затуй най-малкият въздъхнал:
— Ех, да можем тази вечер да се вмъкнем в някоя изба, където има пълни бъчви!
— Защо да не можем — отвърнал най-големият. — Щом свечери, ще идем в най-голямата винарница. Ще кажем, че сме търговци на вино. Додето ние с батя ти залъгваме стопанина, ти ще се вмъкнеш в някоя празна каца и ще останеш там. Настане ли нощта, стопанинът ще иде да спи, а ти ще ни отключиш вратата отвътре и ние ще се намърдаме. Цяла нощ ще смучим!
Както го скроили — тъй направили. През нощта, когато всичко живо заспало, нац-малкият, дето бил скрит в кацата, отключил вратата на винарницата и по-големите се вмъкнали. Всеки надигнал по един медник. Пили, пили, додето се натряскали. Като се нагласили хубаво, най-малкият изломотил: — Хайде сега пък да си попеем!
И почнали да реват, колкото им глас държи.
Но винаринът чул тупурдията, повикал съседите на помощ и заловил умните глави.
На другия ден тримата безделници били отведени с вързани ръце, където им е мястото
ХИТЪР ПЕТЪР И НАСТРАДИН ХОДЖА
Вървял си един път Хитър Петър край къщата на Настрадин Ходжа. Като минал край прозореца, захванал да си пее. Настрадин Ходжа се разбудил, ядосал се и завикал на Хитър Петър:
— Хай оттука бре, келешино! Не даваш на човека да си подремне малко следобед!
А Хитър Петър започнал да се моли:
— О, господи, изпрати ми сто жълтици! О, господи, изпрати ми сто жълтици! С една да са по-малко, няма да ги барна! С една да са по-малко, няма да ги барна!
Ходжата слушал, слушал, па си рекъл: „Чакай да видя дали няма да ги барнеш!“ И взема, та хвърля в една копринена кесия деветдесет и девет жълтици.
Хитър Петър това и чакал. Грабнал кесията и почнал да брои жълтиците. Брои, брои — излизат деветдесет и девет; брои, брои — пак деветдесет и девет. Накрая си рекъл:
— Прав е господ! Праща ми деветдесет и девет жълтици и кесията струва една жълтица — ето ти късмет!
Туря си кесията в джоба и си заминава. Настрадин Ходжа, като видял тая работа, заприпкал след него и почнал да вика:
— Защо не си изпълняваш обещанието бре, кучи сине! Нали жълтиците са деветдесет и девет, защо ги вземаш! Аз като те слушах, хвърлих ти деветдесет и девет жълтици, та да видим дали ще си спазиш думата! Скоро ми дай кесията!
А Хитър Петър му казва:
— Тая работа. Ходжа, може да реши само съдията! Той трябва да каже кой е крив, кой е прав!
Ходжата се съгласил да отидат при съдията. Ама Петър рекъл:
— Хубаво е да идем, ама с тия скъсани дрехи хич не съм за съдията! Как ще се явя пред него?
Ходжата му дал неговата дреха и му рекъл:
— На, облечи я, та да вървим! Хитър Петър облякъл хубавата дреха, поогледал се, па казал:
— Ходжа, не бива с тая хубава дреха да ходя пеша! Ако има едно магаре, ще ида при съдията! И Ходжата, що да чини, рекъл му:
— Хайде, аз имам пет мулета! Да вземем от тях двете и да вървим!
Качил се Хитър Петър на едното муле, а Ходжата на другото и, хайдехайде, отиват при съдията.
Както му е ред. Ходжата почнал да се оплаква от Хитър Петър и да разправя как е била работата. Съдията попитал Хитър Петра:
— Вярно ли е бре, що казва Ходжата? Хитър Петър се изтупанил и рекъл:
— Нищо не е вярно, господин съдия! Той лъже и око му не мигнува! Той може сега да каже, че и дрехата, що ми е на гърба, е негова!
Ходжата, като чул това, завикал:
— Моя е дрехата! Аз му я дадох, та да дойде тука! Хитър Петър рекъл:
— Е, виждаш ли, съдийо, че и това лъже! Сега пък може да рече, че и мулето, с което дойдох дотука, е негово!
— Мое е мулето, мое е! Аз му го дадох, че не искаше да ходи пеш!
Съдията се ядосал, оправдал Хитър Петра и конфискувал мулето на Ходжата.
Като излезли навън. Хитър Петър рекъл на Настрадин Ходжа:
— Ходжа, Ходжа, друг път, като ме срещнеш, надалеко да бягаш, че аз съм Хитър Петър и с мене наглава не можеш излезна!
— Брей — рекъл Ходжата, — та аз да знаех, че ти си Хитър Петър, хич нямаше да се захващам с тебе!
И оттогава го било страх от Петра, че бил по-хитър от него.
ХИТРИЯТ БРЪСНАР
Веднаж, срещу неделя, в един хан се отбил да си почине и да преспи Хитър Петър. Там имало и кафене. Влязъл той, поръчал си едно кафе и смирено заслушал какво си говорят хората. Тоя ден тук били събрани десетина хитреци. Всеки от тях се смятал за много умен и за мното хитър. Един-друг почнали да се хвалят. Станало дума и за Хитър Петър. Те му завиждали, че народът го почитал, затова започнали да говорят лошо за него.
– А бе, знам го аз този Хитър Петър – рекъл единият. – Той е луд човек. На две магарета сено не може да раздели.
– По-будала човек няма из нашенско – потвърдил друг. – Хората му се смеят, а той мисли, че намират приказките му за умни. Дето има една: „Ти го плюеш, а той вика: Божа росица…“ Та и Петровата е такава…
Всички се засмели на тези думи.
Понеже никой не познавал Хитър Петър, той се спотайвал, пиел си кафето и си мислел що да скрои на тези умници, та да го помнят цял живот.
– Слушайте, хора – рекъл най-големият хитрец. – Какво сме седнали да се занимаваме с един смахнат човек? Такъв будала всеки може да изиграе и да се подиграе с него. Не си струва труда да говорим за него.
Всички поклатили глава и им станало драго, че чули още няколко лоши думи за Хитър Петър. А хитрецът продължил:
– Утре е неделя. В това село има голяма църква със сладкогласен поп. Я да повикаме един бръснар и да се спазарим на цяло да ни обръсне, та по-евтино да ни излезе… Че за света неделя да бъдем докарани като хората.
– Вярно бе! – съгласили се всички.
– Аз съм бръснар – скромно извикал Хитър Петър, който до сега все мълчал. – Защо ви е да търсите друг?
– Е, по колко ще ни вземеш на глава за бръснене?
– Чорбаджии – продължил смирено Хитър Петър. – Аз съм сиромах човек. Каквото ми дадете – съгласен съм. Днес ще имам разноски в хана два-три гроша. Платете ги и ще се наплатим.
Хитреците лукаво се спогледали.
– Ханджи – извикал единият. – От този човек няма да искаш пари за разноски. Ние ще ги платим.
Хитър Петър потрил ръце.
– Сега всеки трябва – казал той, – да отиде в стаята си и да чака ред. Аз ще ида да взема от торбата бръсначите. Ей сега ще дойда и ще почнем работа…
Хитър Петър скочил и излязъл.
А хитреците се закискали след него.
– Ама, че ударихме кьоравото, ха! Евтино ще ни излезе бръсненето. Вместо той нас, ние ще го обръснем. Будала човек!… И такива ги има… Хайде сега да си отиде всеки в стаята и там да чака будалата бръснар.
Станали и всеки отишъл в своята стая.
В това време Хитър Петър взел от ханджийката калъп черен лют сапун, един леген и ибрик с топла вода, наметнал шарена кърпа през рамото си и се заловил за работа.
Влязъл в първата стая. Тук, усмихнат под мустак, го чакал онзи хитрец, дето най-много говорил против него. Запретнал ръкави Хитър Петър и започнал да сапунисва добре лицето, брадата и главата с гъста пяна.
– Много люти, бе момче! – процедил през зъби сапунисаният.
– Трай, трай, и само гледай как гладко ще те обръсна, като за сватба. Нека добре да омекне брадата ти… А сега почакай малко, че съм забравил острия си бръснач. Сега ще го донеса.
И Хитър Петър грабнал легена със сапуна и право в другата стая. Насапунисал и друг хитрец. После му казал, че е забравил бръснача си и го оставил уж за малко. Така отивал от стая в стая, докато насапунисал всичките. Сапунът бил лют, та никой не смеел да си отвори очите. Всички чакали да дойде бръснарят и да започне бръсненето…
А през това време Хитър Петър се измил добре, нахранил се, взел в торбата един хляб и буца сирене и се обърнал към ханджията:
– Ханджи, аз си заминавам. Пък яденето и другите разноски ще платят онези приятели, дето сами ти обещаха. Хайде, кажи им много здраве от бачо им Хитър Петър. Нека да го помнят и да го благославят…
И си заминал.
Чакали, чакали насапунисаните да дойде бръснарят, никой не идвал. По едно време един от хитреците, като не можел да търпи повече лютия сапун, излязъл вън и започнал да вика:
– А бе, къде е този калпав бръснар? Половин час го чакам да донесе бръснача си и още го няма… Очите ми ще изгорят!
Като го чули, един по един започнали да излизат всички хитреци, да чистят с кърпи очите си и, като се виждали един-друг така изцапани, с течащ сапун по шиите, по ушите и по ризите им, разбрали, че ги е изиграл някой хитрец.
– Бре, къде е този бръснар – викали те един през друг и тичали насам-натам из двора и стаите си. – Де е този проклет човек, който така ни омаскари?
– Ханджи, улови го, бе! Улови този бръснар, дявол да го вземе и го дай ти на нас.
Събрали се от махалата жени, деца и мъже. Те гледали насапунисаните хитреци, сочели ги с пръст, смеели се и ги подигравали.
– Вода бе, дайте вода да се измия, че ми отидоха очите! – крещял един.
– Ох, ще му одера кожата на този разбойник – викал друг и си триел зачервените очи. – Къде е той, бе джанъм?
– Онзи, бръснаря ли? – попитал кръчмарят, като се подсмихвал. – Онзи, дето обещахте да му платите разноските ли?
– Той, той. Къде е?
– А че той се наяде за ваша сметка и си отиде човекът… И ми рече: „Много здраве им кажи от бачо им Хитър Петър. Нека добре да го помнят…“
– Тоз ли е бил Хитър Петър? – креснали изненадани и ядосани хитреците. – Брей, изигра ни, без да се усетим, ха!… И се затичали към селската река да си умият лицата и главите.
А селяните продължавали да им се смеят през глава и да ги подиграват…
УМНИ ХОРА
Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. „Добре, че нямаше никой от нашите да ме види“, си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. „Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва.“ И му вързала гердана си.
Дошъл свекърът.
– Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?
– Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.
– Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата. – Сложил му капата: ама да не кажеш! – рекъл и му завъртял с глава.
Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:
– Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! – и взела да се кръсти.
Разказали и на бабата.
– Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.
Дошъл синът и им се присмял:
– Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?
– Не, мъжо – отговорила булката. – Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… – разказала му всичко.
– Господ да ви пази – рекъл той и на тримата, – но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.
И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.
– Какво правите, братя?
– Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.
– Не може тъй, добри хора – рекъл, и ги научил как да си направят прозорци.
Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.
– Чакай, приятелю, ще се убиеш! – извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.
По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.
– Защо стоите още на пътя – попитал ги, – нямате ли си къщна работа?
– Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем, кой на кого е.
А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.
– Имало и по-диви от вас хора на света – рекъл. – Живейте с този ум, както знаете.