Раздел „Вълшебни приказки“, проект „Нарисувани приказки“

ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА

Имало едно време една жена и тя имала трима сина. В градината им растяло чудно красиво ябълково дърво. Всяка година то раждало само по една ябълка, но не каква да е, а златна. Само че в нощта, когато ябълката узрявала, долитала една хала, откъсвала златната ябълка и я отнасяла със себе си.
Една година, като дошло време ябълката да узрее, най-големият син рекъл на майка си:
– Мале, ще отида да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя.
Седнал най-големият син под ябълката и захванал да троши орехи. Изневиделица задухал силен вятър, дърветата се превили доземи. Тъмен облак закрил звездите, а от него се спуснала халата, грабнала златната ябълка и докато големият син се усети, отлетяла. На другата година средният син казал на майка си:
– Мале, отивам да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя, че да тръгвам.
И той седнал под ябълката. И той се улисал да троши орехи и да ги яде. Така и не разбрал как халата отнесла златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл:
– Мале, този път аз ще вардя ябълката. Дай ми ножа!
Той се качил на дървото, седнал между листата близо до ябълката и зачакал. Към полунощ се дочуло бучене, въздухът затреперил и халата се стрелнала към златната ябълка. Тогава най-малкият брат изскочил от скривалището си и с нож в ръка се хвърлил срещу чудовището. Започнала се борба на живот и смърт, земята затреперила. Най-малкият син се биел юнашки, хвърлял се безстрашно върху халата, но не успял да я убие. Най-накрая и нанесъл силен удар с ножа, тя изревала от болка, плеснала с криле, с мъка се вдигнала към облаците и отлетяла. Най-малкият син откъснал златната ябълка и я отнесъл на майка си.
В това време по-големите братя спели такъв дълбок сън, че едва ги събудил, за да тръгнат да търсят ранената хала. Следите от кръвта водели до една дупка, толкова тъмна и дълбока, че дъното и не се виждало. Най-големият син се писал най-голям юнак и поискал него да спуснат в дупката. Вързали го с едно въже през кръста, спуснали го, но когато стигнал до средата, той се изплашил и заклатил силно въжето – да го изтеглят. След него и средният брат се спуснал, но и той се изплашил, и него изтеглили. Най-после дошъл ред и на най-малкия. Той казал:
– Сега аз ще сляза долу. Поклатя ли въжето един път – спускайте ме. Поклатя ли два пъти – ще трябва да ме изтеглите. Братята го вързали и започнали да го спускат. Спускали го, спускали го, най-после той слязъл на дъното.
Повървял малко и скоро стигнал двореца на халата. В градината пред двореца седели три девойки. Двете играели със златни ябълки, а третата – най-малката и най-хубавата си нямала златна ябълка, а най обикновена.
– Девойки, пуснете ме да вляза! – викнал момъкът.
– Върни се назад, юначе! – изплашила се най-малката от красавиците.
– Ако те види халата, ще те изяде, толкова е разярена. Неотдавна отиде да ми донесе златна ябълка, но се върна цялата обляна в кръв. Бягай, докато не те е усетила!
Момъкът не я послушал, прескочил оградата на градината, влязъл в двореца и след малко оттам се дочул страховит рев. Това била халата, която най-малкият брат доубил. След това той освободил девойките, които били пленени принцеси и ги отвел до въжето в дъното на дупката. Вързал първата принцеса и дръпнал въжето два пъти. Братята изтеглили девойката. Вързал средната – изтеглили и нея. Останала най-малката и най-хубавата. Момъкът и рекъл:
– Като те изтеглят и видят колко си хубава, братята ми ще се скарат за тебе и няма да искат да ме изтеглят. Ако пък аз изляза най-напред, а след това изтеглим тебе, нещо може да ти се случи, а аз няма да мога да ти се притека на помощ. Затова ти ще се качиш по-напред, а ако ме обичат, братята ми ще извадят и мен. Ако ли пък не – все някак ще се оправя.
Девойката рекла:
– Вземи този пръстен. Давам ти го, защото ми харесваш. Ако горе се скарат за мене, аз ще кажа, че ще се омъжа за този, който ми направи дрехи самородни. А такива дрехи може да ми даде само човекът, в който е този пръстен. Ако братята ти не те изтеглят, ти ще постоиш още малко тук, после земята ще се отвори и ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена – бял и черен. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя. Паднеш ли на белия, той ще те изнесе на белия свят.
В това време братята започнали да теглят въжето и момъкът се сбогувал с девойката. После зачакал да спуснат въжето и за него, но напразно. Тогава земята се разтворила, най-малкият брат пропаднал и възседнал черния овен. Той го понесъл още по-надолу, към долната земя, хвърлил го там и изчезнал. Клетият момък тръгнал накъдето му видят очите. Скоро стигнал до една къщурка накрая на един голям град. В къщурката живеела бабичка, която никого си нямала и го взела да преспи при нея. За вечеря бабичката почнала да меси хляб, но вместо вода, месела го със сълзи:
– Защо плачеш, бабо? Защо месиш хляба със сълзите си? – свило се сърцето на добрия момък.
– Как да не плача, сине. Змей-суховей се е заселил наоколо, не ни дава вода да си налеем, ако не му дадем да изяде някое момиче. Аз имах шест дъщери. Давах, давах – издавах се, нито една не ми остана. Змеят вече цяла година не е пускал водата. Днес царят изпрати дъщеря си – да я глътне змеят, да се насити, да отвори реките. Утре ще имаме вода.
– Като чул това, момъкът скочил, разпитал бабата къде царската дъщеря чака змея, и хукнал натам.
Стигнал точно когато змеят се спускал към вързаната за едно дърво царкиня. Като видяло най-малкия брат, страшилището изревало грозно и трите му глави избълвали огнени пламъци. Момъкът не трепнал, с един удар отсякъл и трите глави. Змеят издъхнал и в същия миг всички реки, извори, потоци и чешми в царството рукнали буйно. Когато царската дъщеря се върнала жива и здрава в двореца заедно със своя спасител, царят не повярвал на очите си:
– Кажи какво искаш, юначе? Ако искаш давам ти цялото си царство!
– Не искам нищо на този свят, царю! – отговорил най-малкият брат.
– Искам да изляза на нашата земя. Замислил се царят:
– Това не е по силите ми. Но ако се намери някой, който може да те изнесе, аз ще дам всичко, каквото потрябва.
Тогава един от царските съветници излязъл напред и казал:
– Царю честити, знам, че има един орел на триста години. Той може да направи това, но сега се съблича – перата сменя, перушина хвърля. Нека го питаме – той е стар и се е изкачвал и друг път на горната земя. Викнали орела и царят го попитал:
– Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
– Изнасям го – рекъл орелът – но сега се събличам. Гол съм, та не мога сега.
– А кога ще се облечеш пак?
– Ще се облека, когато изхраните две родени днес биволчета. Като пораснат, заколете ги, нарежете месото им на парчета. След това напълнете едната кожа с месото, а другата с вода. Направете една клетка, завържете я с железни вериги и сложете вътре кожите. Тогава ме извикайте – аз ще съм се облякъл.
Царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.
– Влез в клетката – рекла птицата на най-малкия брат. – Аз ще те понеса нагоре. Като кажа „га“,
ще ми даваш месо. Кажа ли „пиу“, ще ми даваш вода. Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли „га“, юнакът му давал месо, кажел ли „пиу“ – давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихомълком започнал да реже от нозете си. Най – сетне стигнали горната земя.
– Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома! – Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си – да те храня, докато стигнем. Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Като видяла момъка тя се зарадвала и рекла:
– Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема! Сетил се най-малкият брат за пръстена, погладил го и тутакси се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост.
После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен, когато дойде времето, всяка година ражда по една златна ябълка.

 

НЕРОДЕНА МОМА

Имало едно време един царски син. Той изградил хубава чешма, от която течало не вода, а мед и масло. Направил я, за да идват момите и да си наливат мед и масло, а той да си избере най – хубавата от тях и да се ожени за нея. На чешмата най-напред дошла една старица. Тя носела всички съдове -големи и малки, които имала вкъщи. Напълнила първо с мед и масло големите съдове, след това малките, а най-накрая извадила и яйчени черупки. Напълнила една черупка и я подпряла с две камъчета, за да не падне. После взела да пълни друга черупка, а царският син стоял отстрани и гледал. Станало му смешно и решил да се пошегува със старата жена. Взел едно камъче, хвърлил го и строшил пълната черупка. Старицата много се разсърдила и в гнева си го проклела:
— Да се ожениш, синко, за неродена мома!
Всички моми идвали на чешмата да си наливат мед и масло. Царският син ги гледал, но не могъл нито една да хареса. Изплашил се той и си помислил, че го е стигнала клетвата на старицата или че тя му е направила магия, за да му се виждат грозни всички девойки.
От ден на ден царският син ставал все по-замислен, посърнал и започнал да линее. Веднъж царицата го попитала:
— Защо си тъй тъжен, синко?
Царският син разправил всичко на майка си и й казал как старицата го проклела да се ожени за неродена мома.
— Кой знае, сине, къде има неродена мома? Ако я има някъде по света, само слънцето би могло да знае. То ходи по високо и гледа нашироко, трябва да я е виждало. Иди, синко, там, където залязва слънцето, намери го и го питай да ти каже къде има неродена мома, та да се ожениш за нея.
Стегнал се царският син за дълъг път и на сутринта тръгнал натам, където залязвало слънцето. Вървял, вървял, преминал през гори, планини, реки и поля и най-после един ден по пладне стигнал до широка река. Край нея растели големи разклонени дървета. А под тях пладнувало суро стадо. Овчарят спял под сянката. Щом царският син приближил, кучетата залаяли и се спуснали към него. Овчарят се събудил, скочил на крака, грабнал кривака и усмирил песовете. Бил едър, здрав, белобрад старец. Царският син му рекъл:
— Добър ден, дядо!
— Дал ти Бог добро, юначе! Какво те носи насам, дядовото? Оттук пътници не минават.
Разказал му царският син какво го е сполетяло и го попитал къде да открие слънцето, защото то може да му каже къде да намери неродена мома.
— Прегази реката тук, при брода, и изкачи ей това бърдо. Зад него има широка поляна, а сред поляната — градина. В тази градина е палатът на слънцето. Там човек не стъпва, но щом си тръгнал, иди и прави това, което Господ те е научил — рекъл му старецът.
— Да ти даде Господ здраве и спокойни старини! Сбогом, дядо!
— Иди си със здраве, юначе! — отговорил белобрадият старец и го благословил: — Да ти помага Господ и да сполучиш!
Царският син прегазил реката при брода, тъй както му казал овчарят, и тръгнал по бърдото.
Старецът засвирил с шарения си кавал оная песен, която овчарите свирят на стадата си, когато слънцето захожда. Овцете задрънкали с хлопките си и тръгнали по гласа на кавала. Царският син изкачил върха на бърдото и пред него се разстлала равна поляна. Насред поляната имало зелена градина, а в нея — висок бял палат. Спуснал се царският син към градината и стигнал до портата на слънчовите двори. Тя била заключена, но той похлопал с големия си пръстен от сребро и портата се отворила. Насреща му излязла красива белокоса жена. Щом го видяла, тя много се изненадала.
— Добър ден, слънчова майко — рекъл момъкът.
— Дал ти Бог добро, синко — отговорила белокосата жена. — Тук, синко, човек не е стъпвал, но като ме зовеш слънчова майка, влез и ми разкажи какво те носи насам, докато не се е върнало слънцето.
И тя въвела госта в слънчовия дом. Вътре всичко греело като озарено от огън и блестяло като злато.
— Ти си уморен, синко! Виждам, че идеш отдалеч. Поседни и ми разкажи защо си дошъл — рекла слънчовата майка.
Царският син й разказал всичко — за чешмата, за клетвата на старицата и за дългия си път до палата на светилото, за да пита слънцето, което ходи по високо и гледа нашироко, не е ли виждало някъде неродена мома, та той да иде да я намери и да се ожени за нея.
— Добре, синко, ще питам сина си — казала му слънчовата майка, — но тъй като тук не е стъпвал човек, трябва да те скрия. Най-добре ще бъде да те превърна в игла и да те забода зад вратата. Слънцето след малко ще си дойде изморено, гладно, жадно и сърдито. Аз цял ден му готвя, синко, опекла съм му девет ялови крави и девет пещи кисел хляб. Дори аз не смея да му продумам, докато не се нахрани. Щом се навечеря, аз отново ще те превърна в човек и тогава ти ще му разкажеш защо си дошъл чак тук.
И слънчовата майка превърнала царския син в игла, забола го зад вратата, а после запретнала ръкави и започнала да слага трапезата за слънцето — девет печени крави ялови, девет пещи кисел хляб и девет мери вино.
След малко ето ,че и слънцето се задало — огнено, начумерено, ядосано и мрачно от дългия път. Умило ръцете и очите си от праха и седнало веднага на трапезата. Но изведнъж погледнало навъсено майка си и рекло:
— Мамо, тук ми мирише на човек!
— Какво ще търси тука човек, синко! Ти си много изморен и гладен и затова така ти се струва. Я си хапни и не мисли за нищо!
И слънцето се вслушало в съвета на майка си и започнало да вечеря. Ала по някое време пак рекло:
— Мамо, тук ми мирише на човек!
— Какво ти става, сине? Нали знаеш, че тук човек не стъпва. Хайде по-добре си хапни и си пийни!
Когато слънчовата майка вдигнала трапезата, слънцето пак попитало:
— Сигурен съм, майко, че тук има човек, но защо не ми кажеш кой е и къде се е скрил?
Тогава тя рекла:
— Не трябваше, сине, да те лъжа. Има човек, но не исках да ти кажа, докато не се нахраниш.
И майката му разказала всичко за царския син и си признала, че го е превърнала в игла, за да го скрие. Слънцето й казало:
— Доведи го, майко, при мене.
Слънчовата майка взела иглата, духнала върху й и я превърнала отново в царски син.
Момъкът бил виждал слънцето само на небето и отблизо то му се сторило много страшно, затуй се поклонил и му целунал ръка.
— Тук не е стъпвал човешки крак. Ти трябва да си много смел, щом успя да дойдеш в моя дом — рекло слънцето.
— Какво друго бих могъл да направя, ясно слънце! — отвърнал царският син. — Проклеха ме да се оженя за неродена мома. Майка ми ме прати при тебе: ти ходиш по високо и гледаш нашироко, трябва да си съгледало някъде такава мома. Затова дойдох при тебе да ми помогнеш, за да ида да я намеря и да се оженя за нея.
Слънцето се замислило малко, усмихнало се ведро и казало:
— Иди в градината зад къщата. Там има едно хубаво ябълково дърво. На него растат три златни ябълки — откъсни си една от тях и като си отидеш, срежи я, от нея ще излезе златна девойка и ще ти каже: „Дай ми хляб и сол!“ Ти й дай, яжте двамата и след това тя ще бъде твоя. Ожени се за нея. Това е твоята неродена мома, тя ще ти бъде вярна и добра стопанка.
Царският син целунал ръка на слънцето, поклонил му се с благодарност и отишъл в градината. Видял златните ябълки и ахнал — те били една от друга по-хубави. Мислил, мислил коя да вземе, пък накрая откъснал и трите, скрил ги в пазвата си и тръгнал. Вървял по пътя царският син и си казвал: „Аз не послушах слънцето! То ми заръча да откъсна само една ябълка, а аз откъснах и трите. Сбърках! Ами сега, ако няма златно момиче нито в една ябълка, какво ще правя!?“ И изведнъж си рекъл: „Ще взема да срежа едната и да видя има ли в нея златно момиче.“
Извадил той едната златна ябълка и я срязал. Щом я разполовил, пред него на мига застанало едно златно момиче, хубаво, прехубаво и греело като слънце. От устата му се отронили думите:
— Дай ми хляб и сол!
— Нямам — отговорил царският син.
И то тозчас изчезнало като сянка пред очите му. Много му домъчняло на царския син за хубавата девойка. Най-напред си поплакал, но после се сетил, че има още две ябълки, утешил се и продължил своя път. Ала сега още повече се размислил: „Ами ако само в тази ябълка има златно момиче, а в другите няма, какво ще правя? Сбърках! Не трябваше да откъсвам и трите.“
Вървял царският син по пътя и тая мисъл не му давала мира. „Ще срежа и втората. Ще видя дали има и в нея златно момиче!“ — решил накрая той. Срязал втората ябълка и пред него застанало златно момиче, по-хубаво от първото. И то продумало:
— Дай ми хляб и сол!
— Нямам — отвърнал момъкът и второто златно момиче се изгубило от очите му като сянка.
Мъката на царския син била толкова голяма, че той вече дори не можел да заплаче. Тръгнал отново по пътя си и горко се окайвал: „Ами ако в третата ябълка няма златно момиче, какво ще правя? Как ще се върна у дома? Какво ще кажа на майка? При слънцето нямам очи вече да ида!“
Тюхкал се, каял се царският син, но изгубеното не се връща. На път бил, трябвало да върви. Зарекъл се, че докато не намери хляб и сол, няма да срязва третата ябълка. Ала първите две златни момичета не излизали от ума му.
Най-после стигнал до царството си. Намерил хляб и сол, спрял в една градина и разполовил третата ябълка. Щом я срязал, от нея излязло едно златно момиче, по-хубаво от предишните. То му се усмихнало, но си мълчало и сърцето на царския син се свило. Ала след малко девойката казала:
— Дай ми хляб и сол!
Царският син веднага й дал. Тя хапнала, а заедно с нея ял и той. И тогава разбрал, че са се сбъднали думите на слънцето. Очите на момичето излъчвали такава светлина, обич и топлота, че той веднага го заобичал. И царският син казал на своята неродена златна мома:
— Мое хубаво златно момиче, моя слънчева неродена мома, ще отида да събера сватове и кумове, зълви и девери, да намеря цигулки и гайди, зурни и тъпани, за да те вземем и да влезем в града със свирни и игри. А ти остани в градината да ме чакаш.
— При кого да остана тук? Страх ме е да стоя сама — казало златното момиче.
— Щом се страхуваш, качи се на това дърво и ме чакай, докато се върна — рекъл й царският син.
В градината имало голямо разклонено дърво с много листа. А под дървото — дълбок студен кладенец. Неродената мома се качила на дървото, седнала между два клона и останала там да чака жениха си.
След малко за вода дошла една циганка. Щом се надвесила над кладенеца, тя видяла, че във водата се оглежда чудно красива златна девойка. Погледнала нагоре към дървото, но се направила, че не я забелязва. Обърнала наопаки котела, който носела, и започнала да налива водата от ведрото върху дъното му. И тъй като котелът все си оставал празен, тя се разплакала, че не може да си налее вода. Неродената мома не се стърпяла и се обадила:
— Обърни котела и тогава наливай!
Циганката се престорила, че едва сега я вижда, и взела да й се моли:
— Слез, моето момиче, слез! Как ти е името? Слез да ми покажеш какво да направя.
— Обърни котела ето така, на тази страна — показало момичето с ръце.
Циганката го обръщала ту настрани, ту с дъното нагоре и не преставала да плаче и да нарежда:
— Слез, моето момиче, слез да ми покажеш… аз не мога…
Неродената мома, която току-що била излязла от златната ябълка, не знаела колко злини и коварство има по света, затова я послушала и слязла да й покаже как да си напълни котела с вода. Циганката мигом се хвърлила отгоре й като хищна птица, хванала я за гърлото и я удушила. Щом видяла, че девойката е мъртва, съблякла златните й одежди, свалила своите мръсни дрипи и облякла дрехите на златната девойка, а нея хвърлила в кладенеца. Скрила циганката котлите и дрипите си и се покатерила на дървото.
На бял кон в чудна премяна, накичен със злато и сребро, се задал царският син. Подире му идела златна каляска за неродената златна мома. След нея вървели музикантите, а накрая се занизали всички сватбари — млади и стари, големи и малки. Щом стигнал до дървото, където оставил своята годеница, момъкът спрял коня и с трепет погледнал нагоре. Неродената мома му се сторила черна и грозна. Царският син й казал да слезе и я попитал:
— Къде изчезна предишната ти хубост? От какво си тъй почерняла и погрозняла?
— Ти знаеш, че мене слънце не ме е виждало и вятър не ме е лъхвал. Изгори ме слънцето, надуха ме вятърът и затова съм тъй почерняла и погрозняла — бързо-бързо му отговорила циганката.
Царският син въздъхнал, но нямало що да стори. Друга неродена мома нямало и той с мъка на сърцето й казал да се качи в златната каляска, а тя на драго сърце скочила в нея.
Засвирили зурни, забили тъпани, бръмнали и заизвивали глас гайди и цигулки. Старата царица посрещнала сватбарите на портите и ги въвела в царския дворец. Цели две недели всички яли, пили и се веселили — като на царска сватба.
Наскоро след сватбата царските слуги се оплакали, че конете не могат да пият вода от кладенеца.
— В кладенеца има една златна рибка — казали те на царя. — Като се наведат конете да пият вода, тя се мята, удря ги с опашката си по ноздрите и не ги оставя капка да глътнат.
Царят заповядал да уловят златната рибка и да му я донесат. Слугите изпълнили заповедта му. Донесли рибката, а тя греела като същинско слънце. Царят наредил да я остържат и да я опекат, а пък царицата казала да съберат всичките й люспи и да ги изгорят.
— Ела, царице, да ядем прясна риба — поканил царят царицата.
— Аз не ям прясна риба — отговорила му тя и нищичко от рибата не хапнала, но заповядала всичките й кости да бъдат изгорени.
Ала в ръката на царя останала една костица от ребрата на рибката и той я хвърлил през прозореца в градината. Царицата нищо не забелязала.
След някое време под прозореца на царските покои израснало хубаво ябълково дърво. Нощем, когато царят и царицата заспивали, младата ябълка огъвала клони, провирала ги през прозореца и нежно галела с листата си царя, а царицата удряла с всичка сила, после прибирала вейките си и се изправяла.
Царицата непрекъснато молела царя да отсече дървото. Той не издържал на молбите й и един ден заповядал да отсекат ябълката. Царицата се разпоредила да извадят корените и да изгорят цялото дърво. Не щеш ли, точно тогава при царицата дошла една бедна старица да я моли за къдели за предене. Тя водела и внучето си. Докато царицата разговаряла със старата жена, момчето взело една права гладка пръчка от отсеченото дърво, за да си играе с нея на конче. Царицата нищо не видяла. Детето си играло вкъщи с пръчката през деня, а вечерта я хвърлило под одъра и забравило за нея.
Баба му ходела да работи по чужди къщи и на следния ден заедно с внучето излязла и се прибрала у дома чак вечерта. Щом двамата влезли в къщата, много се зачудили, защото стаите били пометени и подредени, а гозбата къкрела на огъня. И всеки ден те заварвали къщата светнала, сякаш добра стопанка живеела в нея. Веднъж старата жена решила да се скрие и да види кой върши всичко това. Спотаила се в пруста зад вратата и зачакала. По едно време изпод одъра изскочило едно много красиво момиче и цялата къща грейнала, като че ли слънце изгряло. Запретнало се момичето, разшетало се, започнало да мете, да подрежда и да готви. Излязла бабата и го хванала. То се опитало да избяга и да се скрие отново под одъра, но не успяло.
— Чакай, бабиното, чакай! Не бягай! Нищо лошо няма да ти сторя — кротко занареждала старицата. Най-накрая придумала девойката и тя заживяла спокойно в нейната къща.
Купила бабата шарена хурка и костен гергеф на момичето и то често седяло до прозореца да преде и да шие.
Къщата на старата жена била край пътя. Един ден младият цар се разхождал и минал оттам. На прозореца той видял златното момиче, а цялата къща била обляна в светлина.
Заповядал царят да поканят в двореца на седянка всички девойки. Вечерта на седянката дошли всички моми, наредили се и насядали. Последно пристигнало златното момиче. Щом влязло, цялата стая грейнала. Девойките станали на крака и го поканили да седне. То седнало, седнали и другите, надянали къделите, запрели и запели. Царят и царицата дошли да ги слушат. Всяка девойка изпяла по една песен. Дошъл редът и на бабиното златно момиче. То рекло:
— Аз песни не знам да пея, но мога да разказвам приказки. Дайте ми един съд, пълен с маргарит, и един празен.
Царят наредил да донесат един съд, пълен с маргарит, и един празен.
Взело златното момиче едно зрънце маргарит и започнало: „Имало едно време един царски син, зрънце маргарит — и то пуснало зърното в празния съд. — Той изградил хубава чешма, зрънце маргарит, от която течало не вода, а мед и масло, зрънце маргарит…“. Така девойката разказала приказката за неродената мома, така както я разправихме дотук. Щом стигнала до циганката, която я прилъгала да слезе от дървото, за да я удуши и да я хвърли в кладенеца, на царицата й прилошало и излязла навън. А царят изслушал приказката докрай. Момичето рекло: „Сега неродената златна мома разказва приказката на седянката при царя“ — и пуснало последното зрънце маргарит.
Царят разбрал, че бабиното златно момиче е неродената мома, а циганката — царицата. На сутринта извикал жена си, дал й една торба и цигански дрипи и я изгонил от двореца. А после се оженил за златното момиче, за своята неродена мома, която бил търсил чак при слънцето.
Заживели двамата честито и си добили три момченца и две момиченца, хубави като златни ябълки.

 

ДЕВОЙЧЕТО И ДВАНАДЕСЕТТЕ МЕСЕЦА

Една жена имала две дъщери: едната била нейна, а другата — заварена. Своята дъщеря тя обичала много, а заварената, да би могло, в капка вода би удавила. Не искала да я види, все й се карала и я биела, ала девойката била здрава и силна, а сестра й все болнава. Чудела се и се маела мащехата какво зло да направи на заварената си дъщеря, та да се отърве от нея, и най-накрая измислила — решила да я изпрати за вода на една много далечна чешма. До чешмата имало дърво и се говорело, че под него нощем се събирали всякакви таласъми и самовили. „Дано те погубят завареницата, че да не ми се мярка вече пред очите“ — рекла си мащехата и заръчала на горката девойка да отиде в полунощ за вода на чешмата.
Послушало я момичето, взело менците и кобилицата и тръгнало. Щом приближило до дървото, то видяло единадесет мъже и една стара жена. Те били насядали в кръг под него. Сред мъжете имало и стари, и млади, и ниски, и високи, но един бил много нисък. Старата жена пък изглеждала доста начумерена. Тя била баба Марта, а мъжете били единадесетте месеца. Най-ниският бил най-късият месец Сечко. Девойчето се престрашило и им рекло:
— Добър вечер, чичовци, как сте, живо-здраво ли сте?
— Дал ти Бог добро, девойче — отговорили й месеците, — добре сме, живи и здрави. Ами ти как си и какво търсиш по никакво време за вода? Не те ли е страх?
— Какво да правя? Страх, не страх, като ме накара мащехата, как мога да не дойда! — казало девойчето.
— Така си е, девойко. Там, дето има сила, правда няма — рекла баба Марта. — Слушай, искам нещо да те попитам: кои месеци в годината са по-хубави и кои по-лоши?
— О, мари златна бабо — рекло девойчето, — ами че всички месеци в годината са от хубави по-хубави, няма ни един лош месец.
— Хайде със здраве, пиле — рекли й месеците, — върви си и да си благословена от Бога и от нас. Щом проговориш, по един алтън винаги да пада от устата ти.
Девойчето наляло вода, отишло си вкъщи и почукало на вратата. Като го видяла, че си идва с пълни менци, мащехата много се разлютила. Попитала го нещо и й причерняло пред очите, защото колкото думи казала завареницата, толкова алтъна паднали от устата й на земята и девойката се навела и си ги взела. В чудо се видяла мащехата — та нали тя я пратила да загине, а не да вади на всяка дума алтън от устата си.
— Кой те омагьоса, мари никаквице — викнала мащехата, — та вадиш алтъни от устата си? Кажи ми, че ако те хвана, ще те пребия!
И сиротото девойче й разправило за месеците и за тяхната благословия.
На другия ден вечерта мащехата пратила своята дъщеря на чешмата да налее вода, за да благословят и нея месеците, да падат алтъни от устата й.
— Хайде, щерко, ще те изпратя на чешмата — рекла й тя — да налееш вода и да те благословят месеците, та да вадиш и ти алтъни от устата си като оная никаквица.
Отишла девойката на чешмата и когато поздравила мъжете и жената, те я попитали кои месеци са по-добри и кои по-лоши. Позамислило се малко момичето и се сопнало:
— Ами вие не знаете ли кои са по-добри, та мене ме питате? То и малките деца знаят кои месеци са по-добри — Януари и Февруари са най-злите, а пък Марта е много сприхава и невярна. Ето тия са най-лошите. То и другите не са по-добри, ама какво да правим — паднали сме им в ръцете и ще ни правят, каквото си щат.
— Ха да си благословена змийчета да вадиш от устата си на всяка дума — рекли й месеците.
Тръгнало си момичето с празните менци, за да не му тежат по пътя, и щом влязло вкъщи и проговорило, от устата му изпаднало змийче.
— Мари дъще, защо змийчета вадиш от устата си? Защо не вадиш алтъни, както сестра ти? Леле, дъще, за срам и резил станахме! Какво ми дойде до главата!
Мащехата намразила още повече завареницата си, ала нямало какво да й направи, защото правдата била на нейна страна, макар и да било момиче сираче.
След няколко дни си дошъл братът на девойчето, което бълвало змийчета, и като разбрал каква е работата, осъдил майка си за това, че мразела така завареницата си, и рекъл:
— Който копае гроб другиму, сам пада в него.

 

ОТ ВАР МОМИЧЕ

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували.Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня,който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда,оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си,той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце,защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе
крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! —рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче.Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята.
Но иглата пак не мръднала.Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го,поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката,отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводскиятсин с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче.Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал.
След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът
мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня.Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стои заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек,които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбера как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите.Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

 

ЖИВА ВОДА

Имало едно време един цар. Той имал трима сина. Единият бил задомен, другият – годен, третият – неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, и им казал:
— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умае ли се някой от тая вода – ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.
Тръгнали тримата синове да търсят жива вода.Вървели, вървели – стигнали една чешма на кръстопът. На чешмата пишело:
„Пътниче, тръгнеш ли по левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“
Спрели се царските синове. Трябвало да решат кой брат по кой път да тръгне.
— Какво да правим? — рекъл големият брат.
— Кой път да хвана? — двоумял се средният.
— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена да оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишъл вкъщи и кой не. Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.
Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:
— Брат да си ми, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дима в пещерата.
Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змейчета. Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:
— С какво да ти се отплатя, юначе?
— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.
Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:
— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течал сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:
— Какво търсиш тук, момко?
Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:
— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря?
Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Вървял какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван с отпуснати крила и с разтворена човка.Момъкът го взел на ръце, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвръкнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:
— Какво дириш тука, момко?
Момъкът му подал златната люспа и отговорил:
— Диря жива вода. Къде мога да намеря?

Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:
— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде да намериш жива вода.
Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:
— Какво дириш, момко?
— Жива вода.
— Щом си стигнал дотук, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошъл. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.
Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!
Още неиздумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал – и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.
Пак преместил пръстена и рекъл:
— Пръстенче, искам да се видя с братята си!
Още неиздумал, ето братята му.
— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.
— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат. — Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.
— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах, изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?
— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татка в двореца!
Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:
— Наистина чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка – да видим дали ще се изпълни, каквото аз поискам.
Момъкът извадил пръстена и го подал на брата си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:
— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.
Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, вече вървял по страшния път.
През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседното царство.
Един ден преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:
— Искам да дойде тук царицата на живата вода!
Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:
— Какво ще заповядаш, царю честити?
— Искам да останеш в моя дворец!
— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!
А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.
— Къде е майка ви? — попитал момъкът.
По-голямото отговорило:
— Тя умря от мъка, щом научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на вуйчо в сребърната планина и той ще ти помогне.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял – стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.
— Змея ли търсиш? — чул се глас от близкия поток.
Мъжът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бил спасил живота.
— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?
— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брат му, който ще ти помогне.
Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да прави. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бил уталожил жаждата, и попитал:
— Кого търсиш, златен момко?
— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.
— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.
— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.
Но гарванът отговорил:
— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.
Момъкът заплакал.Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:
— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задната врата на двореца и чакай тука, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!
— На добър час, гарванчо!
Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.
— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се…
Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено.Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял… Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:
— Сега можеш да правиш, каквото искаш.
Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:
— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!
Още неизрекъл момъкът, вън долетял крилат кон-вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.
Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:
— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи.
Дошъл старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:
— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.
А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:
— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.
После се обърнал към сина си и добавил:
— Синко, накажи както искаш своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!
Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:
— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.
След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години за чудо и приказ на мало и голямо.