НЕВОЛЯТА УЧИ
Две момчета често ходели с баща си за дърва в гората. Веднъж баща им казал:
— Деца, хайде идете самички за дърва!
— Бива, тате — рекли момчетата. — Ами ако се строши колата, кой ще ни я направи?
— Ако ви се строши колата, синко, викайте неволята. Тя ще ви я направи.
Двете момчета послушали баща си. Впрегнали воловете. Отишли в гората. Насекли дърва. Натоварили добре колата.
Тръгнали си. Не щеш ли, насред пътя им се строшила колата. Спрели се момчетата и почнали да викат:
— Невольо, Невольо! Ела ни поправи колата!
Викали, викали, никой не им се обадил. Взело да се мръква, а неволята я нямало още никаква. Най-после по-малкото момче рекло:
— Бате, тая проклета неволя няма да дойде. Мръкна се вече. Я да се заловим самички и колкото можем, да си поправим колата!
Двете момчета взели брадвата и теслата. Навели се и — клъц оттук, клъц оттам — поправили колата.
Като си отишли, баща им ги попитал:
— Е-е, как прекарахте в гората?
— Остави се, тате! — рекли те. — Насред пътя ни се строши колата. Викахме, викахме проклетата неволя, гърлото си продрахме, но тя не ни се обади. Видяхме, че няма да дойде. Взехме брадвата и теслата и колкото можахме, поправихме колата.
— Ето, синко, това е неволята! — казал баща им. — Вие сте я викали, а тя е била при вас. Като нямало кой да ви стегне колата, поправили сте я самички. Гдето ще рече, неволята ви я е поправила.
ГАЛЕНАТА ЩЕРКА
В едно село живеели мъж и жена. Те си имали само една щерка, много я обичали и не давали прашинка да падне отгоре и. На ръце я дигали и слагали. Съседите я наричали „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепели от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършела. Сутрин се излежавала до късно. Когато й омръзнело лежането, майката отивала при нея, обличала я, сресвала и косата и я хранела като бебе: слагала й ядене в устата с една лъжица. Сетне постилала някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядала там, почвала да клати глава и да дреме. Когато й станело студено, тя изговаряла само една дума:
— Примък!
Чуели ли тая дума, бащата и майката се втурвали, хващали я под мишница и я примъквали но-близо до огъня. Когато пък и станело горещо, девойката изговаряла лениво втора дума:
— Отмък!
И старците я дърпали назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря пораснала и станала мома за женене. Почнали да тропат на вратата годежари. Майката ги посрещала и ги предупреждавала:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказвала как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха. Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената щерка за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с кирясала от пот риза. Той идеше направо от нивата. Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнали галената си дъщеря от огнището, съблекли и напрашените дрехи, облекли и булчената премяна и я натоварили на колата.
Момъкът я откарал у дома си, наместил я върху постелка до огнището, отишъл на дръвника, насякъл наръч дърва, донесъл ги и наклал буен огън. Щом главните запращели и напекли невестата, тя извикала:
— Отмък!
Но младоженецът се почесал по врата, престорил се, че нищо не чува и излязъл на двора. Главните се разгоряли още по-силно.
— Отмък! — изпищяла галената дъщеря, защото пламъците подхванали ходилото на чорапа й и като видяла, че няма кой да я дръпне назад, отскочила сама и побягнала до вратата. Досетила се да натопи запаления чорап в копанята, където имало вода за кучето. Инак кракът и щял да изгори.
Била късна есен. Навън духал студен вятър. Невестата поседяла и зъбите и почнали да тракат от студ.
— Примък! — извикала тя веднъж. — Примък! — рекла повторно и щом разбрала, че няма кой да я отнесе, станала сама и се повлякла към огнището.
И нали нямало кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнали гладни.На другия ден младият мъж се вдигнал в зори и почнал да поръчва на постелката, върху която лежала гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рекъл той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Заминал орачът на работа, а жена му останала да си лежи там, където я оставил. Като наближил обяд, тя се обърнала към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Вечерта орачът се върнал помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викнал той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! — обърнал се той с укор към жена си.
— Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша — почнала да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграбчил постелката, метнал я върху гърба на невестата си и почнал да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развикала се невестата, — ти биеш постелката, а пък мене боли.
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — казал орачът и хубаво наложил постелката.
Пак си легнали гладни. На третия ден се случила същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видяла, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нещо на мъжа и, станала сама, запретнала си ръкавите, разтребила къщата, сварила едно гърне боб, сипала го в менчето, изпекла една топла питка, пременила се, боднала едно цвете на челото си и отнесла яденето на нивата. Седнали двамата младоженци и се нахранили хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа — рекъл мъжът, като свършили яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се завъртя край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видял, че къщата е разтребена и преметена, рекъл на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърнала невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърба. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяли си младите. Орачът работел нивите, а невестата гледала къщата. Не щеш ли, по едно време пристигнала невестината майка и се развикала отдалеч:
— Дойдох, дъще, за да видя как си поминувате. Добре ли те носи твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почнала да разправя невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправила всичко на майка си.Майката кипна:
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.
— Къде ще идем, майко? — попитала дъщерята.
— У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.
Невестата, която свикнала да слуша майка си, прибрала прикята си, направила един голям вързоп, метнала го върху гърба на майка си и потеглили. Тъкмо излезли навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.
— Къде я водиш? — изправил се той срещу старата жена.
— Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.
— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм достигнал тоягата! — извикал орачът и накарал двете жени да се върнат назад. Влезли вкъщи.
— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърнал се младият мъж към жена си.
— Сипи яденето в две паници и дай погачата.
Невестата покорно сипала яденето в две паници и търкулнала една бяла погача. Мъжът поел погачата, разчупил я на две, подал половината на жена си и рекъл:
— Яж!
— А на мене!-поискала си майката.
— На тебе ли? — обърнал се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.
И като изскочил навън, орачът отишъл в плевнята, напълнил една торбичка със слама, отнесъл я на майката, окачил я на шията и, па викнал:
— Яж!
— Няма да стъпя вече! Тъй да го знаете! — блъснала вратата майката и се втурнала тичешком към своето село.
Когато се върнала у дома си, тя се провикнала към мъжа си:
— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По скоро тръгвай!
Дигнал се бащата и отишъл при галената дъщеря. Разпитал я как си поминува и като разбрал каква е работата, рекъл:
— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти започнахме вече да стареем, скоро ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?
— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.
— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, докато разпрегне воловете и ги настани в обора.
Рипнала невестата и изскочила навън. Орачът, като я видял, че е дошла да го посрещне, учудено попитал:
— Кой те научи да правиш тъй! Досега не си го правила.
— Баща ми — отвърна невестата, — той ни дойде на гости.
Орачът влязъл в къщи зарадван, здрависал гостенина, подал му възглавницата да седне, нахранил го хубаво, почерпил го, настанил го в меко легло, а на сутринта метнал на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводил сърдечно. Старицата излязла да го посрещне на вратника и като видяла кожуха, отдалече почнала да се вайка:
— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!
СЛИВИ ЗА СМЕТ
Един селянин намислил да ожени сина си за добро и работно момиче. Натоварил кола със сливи. Тръгнал по селата да ги продава.
— Хайде сливи за смет, сливи за смет! — викал селянинът и карал колата по улиците.
Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Надпреварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Една носи цял чувал, друга — крина, трета — престилка. Носят и се хвалят:
— Я погледнете колко смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, да му я дадем за сливи!
Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време дошло хубаво момиче. То стискало смет в кърпа.
— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала — казал сливарят. — За толкова смет какви сливи ще ти дам!
— Нямаме повече, чичко, никак нямаме. Тая смет не е от нашата къща. Дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
Сливарят като чул това, много се зарадвал.
— Такова чисто и работливо момиче, което не държи смет в къщи, ще бъде най-добрата къщовница за моя син — рекъл си той и го взел за снаха.
КОЙТО НЕ РАБОТИ , НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ
Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
– Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
– Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
– Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма – проговори старият сват и се качи на каруцата.
До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук“.
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.
На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
– Хайде – викна той, – ставайте да вървим на нивата!
– Какво ще правим там? – потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
– Ще копаем царевица.
– С мотики ли? – попита мамината дъщеричка.
– То се знае, че с мотики – обади се свекървата.
– Аз няма да дойда.
– Защо? – запита младоженецът.
– Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.
– Остави я – рече бащата. – Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
– Нищо не ми оставили, забравили са ме – протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. – Ах, че хубави цветя! – викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
– Тези пък защо ли са се разбързали? – рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
– Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си.
– А на невестата? – обърна се към него свекървата.
– Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
– Слънцето пече много – рече тя, – ще почернея.
Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
– Защо не даваш хляб на невестата? – попита свекървата.
– Защото, който не работи, не бива да яде! – отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
– Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.
ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ
На един мъж починала жената и от нея му останало едно момиче. Той се оженил за друга и тя му довела пак момиче. Тази жена мразела много завареничето и не можела да го търпи. Затуй взела да кара мъжа си да го махне някъде, че да го няма в къщи. Днес свада за завареничето, утре свада, най-сетне дотегнало на мъжа и му причерняло на очите. Веднъж като се скарали, той рекъл на жена си да замеси една питка, а той ще заведе своето момиче нейде далеч в някоя гора, ще търкулне питката и ще го накара да иде да я вземе. В туй време бащата ще се скрие, а момичето нека остане там, че да става каквото ще с него!
Втората жена замесила питка от пепел и я дала на мъжа си. Той повел момичето си и го завел в една голяма гъста гора. Като се покачили на едно по-височко място, бащата извадил питката и я търкулнал надолу. Сетне рекъл на момичето да я вземе и да я изяде. То отишло да я вземе, а баща му тогава се скрил и си отишъл.
Момичето, като се върнало, захванало да вика и да търси баща си. Викало, плакало, скитало се из гората, додето най-подир се мръкнало и то останало само. Наблизо живеела една бабичка в колиба. Като чула човешки плач, тя извикала:
— Какво си, баби? Момче ли си, момиче ли си? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче — иди си!
— Момиче съм, бабо! — обадило се девойчето.
— Щом е тъй, ела при мене
Момичето отишло при бабичката, а тя го прибрала в колибата и го нагостила. На заранта момичето станало рано и додето бабичката още спяла, то разтребило, поръсило и помело отвътре и отвън колибата. Бабичката, като станала, измила се и тръгнала да иде на църква. Тя имала гадинки — змии, гущери, ей такива, дето да бяга човек от тях, и заръчала на момичето да им попари трички и да ги нахрани.
— Не бой се от моите гадинки — рекла бабичката, — те не хапят.
Момичето попарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило гадинките. То имало гердан от мъниста, разнизало го и вързало на всяко гадинче гердан от мъниста.Бабичката, като се върнала, гадинките я посрещнали и взели да и се хвалят:
— Бабо, кака ни върза герданче!
Пък бабичката им викала:
— И баба ще върже на кака герданче! Близо до колибата на бабичката имало река. Като се наобядвали, бабичката рекла на момичето:
— Хайде да идем край реката, че да ме попощиш.
Момичето било послушно, попоскало бабичката. Подир малко тя му рекла:
— Докато ме пощиш, аз мога да заспя, а ти, видиш ли водата, че потече червена, не ме събуждай. Като видиш, че потече синя, не ме събуждай. Като потече жълта, да ме събудиш!
Бабичката подир малко заспала и момичето видяло, че реката по едно време придошла червена. Като се изтекла червената вода, придошла пък синя. Като минала и тя, придошла пък зелена. Подир нея придошла черна вода. По едно време дотекла жълта вода. Тогава момичето събудило бабичката. Тя бърже го уловила за косата, гмурнала го в реката и извикала:
— Дръж, баби, каквото можеш!
То стиснало каквото му попаднало в ръцете, а когато бабичката го извадила от водата, видяло, че държи едно сандъче. Туй сандъче било пълно с жълтици. Подир туй бабичката му рекла да си иде вече у дома със сандъчето. Тя го повела през гората и му показала пътя.
Бащата и мащехата се смаяли, като го видели толкова хубаво — то било станало златно от жълтата река и греело. Подало сандъчето на баща си, а той още повече се зарадвал, щом го отворил и видял, че било пълно с жълтици. Мащехата пък пламнала от завист и рекла на мъжа си да заведе и нейното момиче на същото място, че да стане и то като първото.
— Като искаш, ще го завела — рекъл бащата.
Тогава майката омесила питка, като пресяла два пъти брашното за нея. Изпекла я, загърнала я в чиста кърпа, пуснала я в торбата и я дала на мъжа си. Той повел момичето пак към онова място, дето бил оставил по-напред своето. Като стигнали там, бащата пак търкулнал питката надолу и проводил момичето да иде да я вземе. Отново се скрил и си отишъл. Момичето, като се върнало, почнало да търси баща си и да го вика. Като не го намерило, то заплакало и тръгнало в гората. По едно време вечерта бабичката го чула и му извикала:
— Какво си, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче, ела при баба. Ако си момче, отивай си!
— Момиче съм, бабо! — обадило се момичето.
И отишло при бабичката, а тя го прибрала в колибата си и го нагостила.На сутринта момичето не се дигнало, додето не станала бабичката, а като станало, не се потрудило да разтреби и да помете, както направило другото момиче.
Бабичката се измила и облекла, тръгнала пак да иде на църква. На тръгване тя поръчала пак тъй и на него — да попари трици и да нахрани гадинките й, като му казала да не се бои от тях, защото те не хапят. Момичето попарило трици, ала не чакало да поизстинат, ами ги дало веднага на гадинките и те се изпогорили, като почнали да ядат от тях.
Щом се върнала бабичката, гадинките я посрещнали и взели да и се оплакват:
— Бабо, мене кака попари! Бабо, мене кака попари!
— И баба кака ще попари! — отвърнала бабичката.
Като обядвали, бабичката рекла на момичето да идат край реката да седнат, че да я пощи.
— Мене ми се доспа — обадила се бабичката, — и може да заспя, пък ти, като видиш реката, че придойде червена, да не ме будиш, като я видиш, че придойде зелена, да не ме будиш. Видиш ли я бяла, пак да не ме будиш, когато я видиш жълта, пак да не ме будиш, а като я видиш, че придойде черна, да ме събудиш!
По едно време момичето видяло, че реката променя водата си. Като придошла жълтата, то бръкнало с кутрето си в нея. Кутрето се потопило и останало позлатено. Подир златната вода потекла пък черна. Тогава момичето събудило бабичката и тя, като станала, уловила го за косата, гмурнала го в черната вода и извикала:
— Дръж, баби, каквото можеш! То уловило едно сандъче и го стиснало, колкото можело. Туй сандъче било пълно със змии и гущери, ама бабичката не му казала какво има вътре. Подир туй тя му рекла да тръгне с нея, че да го заведе до нейде, отдето може да се прибере у дома си.
Като си отишло, майка му се смаяла и щяла да припадне от яд, щом го видяла толкова черно като дявол. Пък като отворила и сандъчето и видяла какво има, тя почнала да се кара на мъжа си, като си помислила, че не ще е бил завел и нейното момиче на същото място, дето бил завел неговото, и затуй е станало тъй.
— Аз — рекъл той, — дето бях завел по-напред едното, там заведох сетне и другото. И както сторих с едното, тъй и с другото. Пък къде са ходили, какво са правили и как е станала тази работа, колкото знаеш ти, толкова и аз!
Оттогава нататък мащехата, макар че мразела пак завареничето, но нали занесло толкова пари, не можела вече да помене, че го не ще в къщи. Като пораснало златното момиче и станало мома за женене, поискал да се ожени за нея първият юнак в страната, защото била много хубава и нямало друга втора като нея. Когато дошло време да я вземат и поведат със сватбата за венчаване, мащехата и я скрила под коритото, пък наместо нея облякла и забулила с булото черната мома — нейната дъщеря, като и казала да си подава под булото само позлатения пръст и хората да мислят, че тя е златната мома. Но не щеш ли, по едно време петелът пропял:
— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!
Сватбарите се спогледали, почудили се каква е тази работа и пак продължили пътя си. Подир малко петелът пак пропял:
— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!
Сватбарите пак се спогледали и се почудили. Подир малко петелът за трети път пропял:
— Кукуригу! Златна кака под корито, черна кака на кон язди!
Като чули, че петелът за трети път казва все едно и също нещо, те рекли да повдигнат булото на булката, че да видят дали не водят черната мома наместо златната, защото петелът, щом пее тъй, работата не е чиста. Когато повдигнали булото и погледнали, те видели, че петелът казвал истината. Сватбарите тогава се върнали назад и като се разтърсили, намерили златната мома, скрита под коритото, както казвал петелът. Тогава те я взели и облекли за венчавката, забулили я, качили я на коня и сватбата пак си тръгнала.
Че тъй пак станало — златната мома се венчала за първенеца, а черната си останала в къщи!